Е, какво пък... Остават точно две седмици до заминаването в Хималаите. Развълнуван съм! Нетърпелив и в същото време - стреснат. Времето изтича между пръстите ми и колкото повече наближава датата на заминаване, толкова по-неподготвен се усещам, въпреки че подготовката започна преди 9 месеца.
Има нещо символично в това най-силно едноцифрено число. Ако бях жена, сигурно щях да го оприлича на бременността доста по-удачно.
В началото може и дори да не подозираш какво се случва. Един ден си казваш: "А, бе, какво ми става?" и осъзнаваш, че нещо ново и вълнуващо е на път и животът ти ще се промени съществено. И се започва - момче ли е, момиче ли е - да завъртя трите високопланински прохода по часовниковата или наобратно...
Едни приготовления се почват - стая, легло, количка, дрешки - ела да видиш какъв куп съм събрал с планинарска екипировка, без да броим техниката за видео и звукозапис.
С наближаването на термина нещата вече са сериозни. Къде, кога, трудно ли ще е. Кръста натежава, нищо не можеш да сложиш в уста, ни да спиш по гръб, ни странично - въртя се и ту багаж стягам, ту с логистика се занимавам, ту смитам брашнения чувал и правя сметки без кръчмар.
Радостен съм, че по този път срещам хора прекрасни, подкрепящи и доброжелателни. Преди няколко седмици Биляна Савова в края на срещата ми даде толкова добър съвет - "Довери се на провидението. Всичко ще си дойде на мястото, готов или не". Точно навреме и така освежаващо. Като млад винаги съм се доверявал, че най-доброто за мен ще си ме намери. И е било така винаги. Какво ми става напоследък?!
Вяра, Стояне! Вълнуващото предстои! И да, ще има изненади. И трудности, и съмнения. Нали затова отиваме - да преодолеем най-вече себе си - мързел, стремеж към удобства, зависимости. За да се върнем с онзи импулс, познат на всеки, който е бил там. Вдъхновение за нови проекти и смирение пред силата на природата.